След като бягането през 2016 да започна с повече bling отколкото добра подготовка (18 минути за 4 километра :О), бях позагубил надежда за някакви постижения тази година - предвид постоянния спад в подоготовка и мотивация.
После се върна мотивацията, основно благодарение на десетте поредни сряда сутрини, в които тренирах с групата по интереси. После завърших първия си триатлон:
Мъжествено е, зная. А понеже тренировките в сряда продължиха без спирка, приех, че няма как да не се запиша, барабар с мъжете от групата, на Софийския маратон.
Уроците накратко:
От 100 единици болка, задължителни за всяко подобно изпитание, тази година си спестих няколко основни групи:
-
болките от електролитен глад
-
болките от студ / премръзване (ръкавици + buff, комфортна комбинация)
-
преумората от въглехидратно източване на клетките, чрез гелче на 25-я километър
-
ядох правилно в последните дни, наспах се добре, отидох навреме
-
протъркването
-
остава отворен въпросът дали си заслужава да се тича с контузия (възпалено сухожилие между пръстите на левия крак, от ходене)
Онова, за което не можах да се подготвя:
-
темпото (аеробно, основно), което да ми стигне за резултат под 3:50; на км 11 имаше повръщатетелен рефлекс
-
издръжливостта между км 15 и 25 - там темпото спадна необратимо
-
крампи на двата прасеца - особено след км 25 - вероятните причини са обезводняване, или, както научих по-късно, не си вдигам краката до нивото на коленете
-
не успях да си оставя раницата на стартовия подкрепителен пункт, което не ми попречи безкрайно, но не беше и от помощ
Сега остава да задържа формата през зимата (но как?), после да се подготвя по-добре за следващия сезон. 345 дни за 3:45.
Run, Forrest, run:
