...за падането и ставането

бягане

След големия фурор (а в немалка степен и надценяване на възможностите / подценяване на трасето) - Персенк Ултра преди месец - бях обещал да се появя на Пирин Ултра и да взема малката дистанция:

"Pirin Ultra Profile"

Трасето - от местата, на които съм бил като турист - изглеждаше приятно, а и разделението на три големи възвишения и три спускания за общата денивелация от 3900 метра обещаваше умерено натоварване с възможности за почивки и леко бягане надолу.

Без място за отказване

В малката, инцестивна групичка за екстремни бягания у нас няма място за много отказване, камо ли за две в рамките на месец. Така че на масата не стоеше такава възможност.

Планът

Гледайки резултатите от миналата година, когато почти всички бяха завършили за малко над 18 часа, си мислех, че именно такова време би било добро постижение тук. План максимум беше да съм минал и трите баира по светло (т.е. преди 8 вечерта), като при такъв сценарий не си представях как мога да завърша след полунощ.

Реалностите, разбира се, бяха малко по-различни - миналата година стартът е бил даден в полунощ, за разлика от тази година (6:00 сутринта, което гарантира по-добри времена).

Реализацията

Стартът беше даден по тъмно, а Демяница - първата хижа - е само на два часа от Банско. Това беше ненужен оптимизъм и в известна степен създаде очаквания за нереалистичен резултат - да не говорим, че още не бяхме качили 2000 метра.

До втория пункт веселбата продължи - леко изкачване, равни участъци, спускане към х. Пирин в топлото утро, с чудесно темпо, бягане, усмивки, разговори с други участници наоколо. На Пирин изглеждаше, че почти сме преполовили трасето, с уговорката, че ни предстои кратко изкачване до следващия пункт (на 11 км) и мъчителни часове между пункт 3 и 4. Всичко това беше планирано и не трябваше да представлява изненада.

Въпросните 11 километра между пункт 2 и 3, обаче, се оказаха изненадващо дълги и неприятни. Записът отчита 3:03 време на преминаване, което е с 25-35% по-слаб резултат, отколкото очаквах в този сегмент - но и изкачването се усети значително по-стръмно. Причината е, разбира се, изчерпването на гликоген и усещането за слабост в крайниците.

Не исках да прекалявам с гелчетата (вече бях взел две) и на пункт 3 хапнах солидно - двойна супа и доста суха храна, ползвах и някои други удобства на цивилизацията.

Стената

Не заредих, обаче, вода - заради убеждението, че мъкна постоянно по 1 литър повече, отколкото ми трябва. Тази грешка не се оказа фатална, но е досадна на фона на опита, който следва да имам.

Хижа Беговица беше и последното топло място, което помня - следваха изкачването към “Душевадника” и портата под Муратов връх.

С изкачването над 1800-2000 метра гората оредяваше, докато не се превърна в поляна. Безкрайната поляна, осеяна с камъни, ме посрещна с леден, пронизващ вятър, а тепърва предстояха 500 метра денивелация - сиреч, поне 5 километра по поляната, сиреч поне час. И ако това не беше достатъчно, 15 минути по-късно се развихри снежна буря, заваля нещо средно между сняг и ситен град и добави няколко класи мъчение към изоставеното от сили тяло. Изборът беше да взема гелче и половин литър ледена вода - или да продължавам бавничко напред с оставащите въглехидрати. Бях по къси гащи и ветровка, не исках да рискувам хипотермия.

Минутите се нижеха, чукарите и денивелацията - също, краят хич не изглеждаше близо, а аз нямах сили да се усмихна. Влачех се с група хора, тръгнали на дългата дистанция, но скоро пътеките ни трябваше да се разделят - а на мен ми оставаха 300 метра денивелация, сам във виелицата, като и видимостта намаляваше. Пътят се виждаше що-годе, но целта или околните върхове - по-скоро не.

За мой късмет, попаднах на Симеон Нинов - когото в началото просто следвах, треперейки. Бурята внезапно се успокои, но останаха вятър и студ. Нямаше повече за кога да отлагам следващото гелче и студената вода, но пък - нов проблем - започнаха да ми измръзват ръцете и се наложи да си нося щеките без да ги ползвам.

Развръзката

Муратовата порта минахме в 19:30 (тоест - по светло, изпълнена цел!), а от другата ѝ страна беше направо топличко - 2-3 градуса, без вятър, но с мокри и хлъзгави камъни. Бързо се стъмни, а маркировката не беше идеална за тъмна нощ. Въпреки 2-3 падания преди хижа Вихрен и това, че нагазих до прасците в ледена вода, мотивацията да стигнем преди полунощ обратно в Банско бе над всичко; в хижата срещнахме хора, с които се бяхме “гонили” през деня и се разбрахме да потичаме заедно надолу; останалото беше лесно, а и ставаше все по-топло с приближаването на финала; силите стигнаха за финален спринт даже, време 17:11 - тоест, според прогнозата. Супер. Горещ душ в хотела. Отново жив.

Уроците

  1. Вода на всеки пункт - ½ литър за всеки 5 километра
  2. Студът не си заслужава икономията от по-леко облекло

До края на годината остава само една цел - време около 1:40 на полумаратон - и да си тренирам на спокойствие ця-яла зима.

Comments