...за копърчето

Днес беше страхотен ден. Освен обичайната за събота разходка, успях да се насладя и на няколко часа четене на любимя тематика - Япония. Преди три седмици излезе тази книга, която така и не успях да прочета в деня на купуването... или в следващите три седмици.

Разхождайки се из Дивия Югозапад, ароматите на настъпващото лято бяха навсякъде: липа, люляк, билки и треви създаваха неповторимо усещане на свобода, както само природата може. И както често става, поисках да отнеса част от тази магия вкъщи. Седнах и си набрах малко мащерка с идеята да си направя чай у дома.



На връщане хората ме гледаха странно, отдадох го на абсурдния си вид. Реших, че всичко ще свърши със слизането от автобуса. Нищо подобно: хората ставаха все по-любопитни и все по настоятелни в интереса си към мащерката. Както обикновено, аз не ги карах да се чудят твърде много и демонстративно понесох мащерката върху книгата. Щом като в страната на гъзарите, живеещи на кредит, е срамно да си занесеш мащерка вкъщи, така да бъде.

Прекосявайки НДК, човек в началото на трйсетте си години ми отпери въпроса:

"Това копърче ли е?"

Нямах какво да отговоря на това. Чак на метри от дома осъзнах, че никой не попита за книгата. И никога не го е правил.

PS. Този епизод ми напомни за историята на Кънчо.

Comments